Кой друг ако не Харвик?

    Може би най-дълго чаканата и изплъзваща се победа за Кевин Харвик беше тази в неделя в Атланта. Въпреки, че в квалификацията отстъпи на Кайл Буш и Райън Нюмън, в състезанието беше недостижим. Дори и след проблемите при спирането в бокса, когато се наложи да влезе отново за да затегнат гайките на колелета му. (Ах тези пистолети, пневматичните де, много проблеми създадоха те на няколко тима, но за тях повече друг път). Тогава за момент изглеждаше, че Кевин няма да успее да се върне в челото, защото при рестарта бе едва 19-ти. Само че той беше „фрики фаст“, ама наистина безумно бърз. Мисля, че ако не беше този проблем, той щеше да затвори почти всичките си съперници с обиколка. Всъщност само 10 пилоти останаха незатворени(поне така показваха неофициалните резултати, виждам че са 13 според официалните), като добрата реакция на отбора на Чейс Елиът и алтернативната тактика с по-късно спиране го спаси от срам в родния щат. 10-18-20-27 място не са резултатите очаквани от отбора на Рик Хендрик, но… това е положението засега. Джими Джонсън пък се намира на последно място в класирането сред пилотите участвали и двата старта(някой от останалите само с по едно състезание имат повече точки от него дори), което заедно с 25 надпревари без победа, са най-лошата серия за Джими. Рано е обаче да го отписваме, както него, така и останалите пилоти на Шевроле, но има настина много работа за вършене, както е казал Адам Стивънс – тийм шефът на Уилям Байрон.

    Да се върнем обаче в челото. С два топ 6 финала(4-то и 6-то място), Джоуи Лугано е лидер, следван от Райън Блейни, но и двамата са без победи. Остин Дилън и Кевин Харвик вече могат да дишат по-спокойно, защото ако не се случи прецедент и да има повече 14 победители в оставащите 24 старта, то те са част от плейофите. Това, че до момента не е ставало така може да ги успокоява, но ако за Остин не е сигурно, че ще вземе нова победа скоро(дори колегите му не вярват), то Кевин със сигурност ще спечели още състезания през този сезон. Не само заради статистиката, която сочи, че всеки един победител в Атланта от 2001 година насам, печели и още първи места през сезона. С изключение на Кейси Кейн през 2014, но както винаги всяко правило си има изключения.

     Доброто представяне на колите на Форд, дава основание за оптимизъм не само на Харвик и съотборниците му (Кърт Буш води 57 обиколки, Клинт Бойер завърши трети, а Армирола за малко не спечели Дайтона 500) и на пилотите на Пенске, но видяхме едно чудесно темпо и Рики Стенхаус, Пол Менард, а дори и на Мат ДиБенадето(на Дайтона 500). Разбира се Тойота не са за подценяване, защото и Кайл Буш и Дени Хемлин имат опит(и добро темпо), Дани Суарес и Ерик Джоунс също, а шампионът Мартин Труекс младши успя да си пробие път напред в началото на състезанието, изобщо не може да се каже, че им липсва скорост. По-скоро късмет засега. За новото Камаро предлагам да не говорим повече, нека им дадем време да се окопитят. Пък и те все пак взеха първа победа с Остин Дилън.

     И накрая пак за Кевин. 17 години след първата си победа, Харвик отново успя да спечели в Атланта и отново изрази респекта си към Дейл Ърнхард. Достойна постъпка, заслужена победа, абсолютно превъзходство. Опитът си каза думата на това трудно трасе, опит, който при добро стечение на обстоятелствата може да помогне на Кевин по пътя му към втора титла. Или поне до битка за нея в Маями.

    

Като в добрите стари времена…

     Първите реакции след финала на 60-тото Дайтона 500 бяха именно такива  „…Номера 3 и 43 в челото – също като добрите стари времена…“. Тъгата за изминалите години е присъща не само в НАСКАР, не само в спорта дори като цяло, а във всеки един аспект от живота на хората. Както вкусът на кренвиршите или шпековия салам не е същия като едно време (да не забравяме и за бирата, скарата, движението по улиците или дори природата), така и състезанията никога не са същите като „едно време“. Същото е във Формула 1, същото е и във футбола дори. Ние обаче живеем в настоящето и нещата са много по-различни от тогава. Дори и възможността така лесно да споделям с всички вас написаното от мен благодарение на интернет е едно от доказателствата, че нещата не са същите. В някой отношения (като писането ми в този блог) е много по-лесно, в други не чак толкова, но това е неизбежно. Та след тези (лирични) отклонения да се върнем на темата.

      Дайтона 500 има нов шампион и това е Остин Дилън, пилот на Ричълд Чилдрес, неговият дядо. В същия отбор и със същи номер 3 преди 20 години Дейл Ърнхард спечели първата си победа в 500-те мили, успех чакан 20 години. Точно толкова участия имаше Дейл преди да заслужи името му да бъде изписано на трофея на Харлей Джей Ърл. Историята с щастливото пени тогава обиколи света и накара много от неговите фенове да изпратят подаръци на малката му фенка, подаръци, които продължават да пристигат в дома на семейство Милър и до днес. Сега се оказа, че Остин Дилън също е получил щастлива монета от млад фен, и също като Ърнхард я е сложил на таблото на колата си и също като него спечели надпреварата. Звучи като нагласено, но няма как да е. Просто съвпадение, щастливо съвпадение. Разбира се Остин се потруди доста за да спечели, помогна му и Даръл Уолас младши.

      Първите думи на загубилия състезанието в предпоследния завой Арик Армирола бяпа, че сърцето му е разбито, но въпреки това ще продължи напред. Така и трябва.

     Като цяло надпреварата бе малко по-нервна от очакваното,  или по-скоро доста рано някой от пилотите започнаха да карат като „за последно“. Агресията беше малко в повече. И за съжаление на доста (повечето невинни) пилоти състезанието завърши твърде рано. Включително и Даника Патрик, за която това бе последната надпревара в НАСКАР. Жалко за ния, дано да има повече късмет на Инди500.

     Странни проблеми и за един от фаворитите Кайл Буш – две спукани гуми в едно състезание, без видима причина. Това наистина бе странно. Както и по-ниското темпо на пилотите на Тойота като цяло. Без Дени Хемлин. Не знам дали не си въобразявам, но ми се струва, че през тази година Дени ще има по-дейно участие в разпределението на първите места. Мисля, че му е време да стане шампион. Евентуално.

      В общи линии рано е за изводи, но поне засега мнението ми, че силите са по-изравнени спрямо миналата година се потвърждава. В неделя в Атланта картинката ще стане по-ясна, а вече в Лас Вегас нещата ще се прояснят достатъчно. Поне за първата част на сезона.

    Дотогава можем само да гадаем, а резултата от първото състезание е билет за плейофите за Остин Дилън, сериозна заявка от страна на Райън Блейни(водил в 118 от 207 обиколки) и добър старт за Буба Уолъс и тима на краля Пети. Въпреки, че както отбелязват аналицаторите, твърде рано е да се определя Буба за топ пилот. И като пример дават Тревър Бейн, който бе възхвалян след победата му на Дайтона през 2011, но оттогава насам няма друг успех.

В очакване на 60-тото издание на Дайтона 500

    Очакването на началото на сезона е към края си, ето че вече и стартовата решетка за юбилейното 60-то издание на Дайтона 500  се подреди. В двете състезания наричани Кан-Ам дуели бяха разпределени местата от 3-то до 40.

    Победители стана Райън Блейни и Чейс Елиът, а заглавията бяха от рода на „“ …Младите в атака, Младите печелят…“ все в този стил. Факт е че двама от младите пилоти доминираха, факт е че и други от младите надежди показаха добро темпо, като Буба Уолъс джуниър например. Приятна изненада беше отбичната скорост, която автомобилът с легендарният номер 43 демонстрира. Неприятно беше за Уилям Байрон, Кайл Ларсън и Джими Джонсън, както и за победителя в Клаш  - Брад Кезловски. Всички те отпаднаха и ще стартират назад в решетката, но в неделя състезанието е дълго и всеки има своя шанс. Всъщност всичките те, заедно с Остин Дилън, Арик Армирола, Дейвид Гилиланд и Мат ДиБенадето ще потеглят от дъното, защото ще използват резервните си коли. Сезонът за Джими не започва по най-добрия начин, но все още не е същинското начало на годината.

      Донякъде изненадваща е липсата на пилоти на Тойота в челото, но все още много рано да се правят заключения, кой колко е прогресирал и кой колко (и дали) е изостанал преди началото на сезона. Потвърждението идва веднага – докато пиша приключиха тренировките, в които най-бърз бе Дани Суарес, следван от Дени Хемлин и Мартин Труекс…А Дейвид Рейгън и Даника Патрик се наредиха след тях. Така че ще оставим този въпрос за след Дайтона, дори може би за след Атланта, защото едва тогава ще има по-ясна картина кой с какво темпо е. Но и това ще е предпоследно…все пак всички се развиват и работят постоянно по колите и представянето си.

      Много интересни нещо споделиха пилотите в интервютата си в така нареченият „медия ден“ запис от който има в канала на НАСКАР в Ю туб. Ако някой нему се гледат обаче 5 и нещо часа интервюта има и кратки извадки в отделни видеа. Най-общо казано сериозни заявки за успехи, шеги и закачки, както и любопитно мнение по темата кой ще е следващият най-популярен пилот. Кевин Харвик и Джими Джонсън единодушно посочиха Чейс Елиът, което определено беше изненадващо. Разбира се по-изненадващо щеше да бъде ако братята Буш бяха казали нещо такова, особено с оглед на мнението на Кайл, че НАСКАР обръщат прекалено много внимание на младите пилоти. Което пък бе подкрепено от Кърт, който директно заяви, че той не смята пилот, който дори няма победа досега, че заслужава толкова внимание. Тази „война“ между млади и стари, обаче не получи развитие, поне за сега.

    И така НАСКАР 2018 започва. Да видим кой кого и как. И колко.