След Канзас и преди Мартинсвил или от 12 на 8

       Ето, че останаха осем претенденти за титлата в НАСКАР и противно на моите очаквания сред тях не са Кайл Ларсън и Мат Кенсет. И докато за Мат имаше вероятност да отпадне, то проблемите на Ларсън бяха изненада. За мое съжаление, не успях да прогнозирам на 100% оставащите и най-вече победителя, но както колегата Жоро Иванов казва „...ако можех да познавам резултатите, щях да играя тото...“ . Проблемът с Ларъсн и неговия двигател дойде изневиделица и доколкото стана ясно това беше първото му отпадане в кариерата заради гръмнал мотор.

      При Кенсет нещата не бяха такива. Мат успяваше да се държи на трасето, размина се с леки(сравнително) щети след голямата катастрофа, но грешка на екипа му доведе до дисквалификация. Ветеранът определено не беше щастлив, няма и как да бъде, защото все още няма договор за следващия сезон и отпадането му от плейофите го отдалечава от такъв. Аз лично все още съм оптимист, но реално няма кой знае колко свободни места за догодина.

     Кърт Буш също беше изненада, с оглед на слабото му представяне от Дайтона 500 насам, но това второ място му дава шанс да си договори кола за 2018.

       Ако обаче трябва да определя кой беше най-голямата изненада то безспорно таво беше Райън Блейни. Стартира от 40-та позиция и още в средата на първия етап влезе в топ 5, като до края на надпреварата остана в рамките на топ 10. При положение, че на тези овали с дължина виля и половина фаворити са Тойота, Блейни с Форд показа страхотна форма. В интерес на истината и Кърт Буш и Кевин Харвик също имаха добро темпо, да не забравяме и Клинт Бойер.

       Денят беше обаче за Мартин Труекс младши. Седма победа, шеста на овал от 1,5 мили за сезона и преминаване на границата от 2000 обиколки като лидер през сезона. В допълнение този път Мартин доказа, че може да се бори здраво, след като на два пъти бе върнат в дъното на колоната. Разбира се победи и с малко късмет, който пък беше малшанс за Кайл Буш и Кевин Харвик. Двамата бяха основни претенденти за победата, но последните им спирания дойдоха при зелен флаг, а малко след това се появиха жълти знамена и това ги отпрати назад. Иначе стратегията им беше добра, скоростта също – поредната заявка за финалната четвора от страна на двамата шампиони.

       Джими Джонсън пък печели званието „късметлия на кръга“ – две завъртания, почти сигурно отпадане и благодарение на проблемите на Ларъсн и Кенсет той успя да продължи. Въпросът е дали Джими ще успее да подбри представянето си в следващите три старта за да успее да стигне до Маями, защото след краткото избухване в средата на сезона Джонсън отново се позагуби. Ако не се справи, подемът на Кезловски и Хемлин, а също така и на Чейс Елиът(единствения от осемте без победа) ще отложи надеждите за осма титла.

       И ако трябва да се прави предвиждане, на базата на спечелените точки до момнета, най-голям шанс за финала има Мартин Труекс, Кайл Буш също, въпреки че нито един от двама не е застрахован от проблеми. Според представянето на Мартинсвил Джими Джонсън и Дени Хемлин са с най-добри шансове за първото място – първият има девт победи тук, а вторият 5. Брад Кезловски спечели през пролетта, Елиът и Блейни покзаха добра форма, така че за никой няма да е лесно. Все пак, ще бъде странно, ако Мартин Труекс не стане шампион.

Една Таладега и много отпаднали

     Суперспийдуей трасето Таладега в Алабама винаги е носило изненади. И рекорди. Ето дори в последното състезание там до финала се добраха(по официалните резултати) само 14 коли от 40 на старта. Масовите катастрофи там(како и на Дайтона) са очаквани, заради рестрикторите на двигателите, които общо взето изравняват силите и надпреварата се провежда в „пакет“. Когато много пилоти карат броня в броня едно завъртане е достатъчно да провали състезанието на няколко пилоти. В неделя след серия от инциденти осем от 12-те участници в плейофите отпаднаха и интриганта преди последния старт от кръга се заплете. „Сух“ от три от катастрофите излезе Дейл младши, но за съжаление при последният рестарт загуби скорост и не успя да се пребори за победата. С малко късмет и много умения(както написаха американските анализатори) Брад Кезловски  грабна трофея и заедно с Мартин Труекс продължава към следващия етап. Останалите десет претенденти за титлата обаче ще трябва да положат доста усилия за да спечелят мястото си в третия кръг от плейофите.

      Най-комфортно(но не и на100% ) би трябвало да се чувства Кайл Ларсън – авансът му е добър, нужно му е добро класиране и той също ще продължи. С една идея по-некомфортно е положението на Кевин Харвик, Дени Хемлин и Чейс Елиът – и тримата имат 20-тина точки преднина, но това не може да ги спаси, ако не се класират напред в Канзас. И докато Кевин е печелил там два пъти и има добри резултати на трасето, то Хемлин и Елиът, въпреки добрите си резултати в последно време, нямат добра статистика за Канзас.

     Само десет точки е разликата между Райън Блейни, Джими Джонсън, Кайл Буш и Мат Кенсет и точно тук ще бъде най-интересно. Статистиката и на четиримата е добра – Джими е с три победи, Мат с две,  Кайл има една, а Блейни спечели полпозишън и води в продължение на 83 обиколки през май, но завърши четвърти. Аз лично мисля, че и четиримата ще преминат напред, ако нямат някакви проблеми и инциденти, като допълнение дори бих заложил, че победител ще е един от тях.

      Най-трудната задача ще е тази на Рики Стейнхаус, а почти невъзможна ще е мисията „преминаване в следващия етап“ за Джейми Макмъри. И ако при Рики има някакъв мъничък шанс да се промуши, било на късмет или пък дори да блесне с победа, то за Джейми шансовете се само теоретични. Въпреки това нито един от всичките пилоти няма да се откаже, дори и минимални,  шансове има за всеки – точно за това НАСКАР е токова популярен и гледан.

НАСКАР - за точките, шампионата и всичко останало

      По време на последното състезание което коментирах, няколко зрители попитаха за точките, плейофите и изобщо системата на за оценяване в НАСКАР, а когато опитах да го обясня си дадох сметка, че не е толкова лесно да се разкаже. Това ще се опитам сега да напиша, да видим дали ще стане по-ясно.

     Шампионатът на НАСКАР се състои от две части – редовен сезон и плейофи. Първите 26 състезания са редовния сезон и в него всички печелят съответните точки. Новото през тази година е разделянето на всяко състезание на три етапа(имаше и четири в Шарлот през лятото). В края на всеки от тези етапи се присъждат точки на първите десет – 10 за първия, 9 за втория и така до десето място. Първият получава и една бонус точка, наричана и плейофна. Победителя в надпреварата получава 40 точки плюс 5 бонус точки. Ако той е успял да спечели и първите два етапа то тогава ще си тръгне с 60 точки и 7 бонус такива. Вторият на финала взема 35,третият 33 и така нататък, като завършилите между 36 и 40 място получават по една точка, ако колите им са в движение, а не прибрани в гаража.  След 26-тото състезание 16 пилоти продължават в плейофите – последните десет състезания. Право на участие имат всички победители, а ако те са повече от 16 се гледат и точките. Ако са по-малко от 16 или пък победите им са били „обременени“ както тази на Джоуи Лугано в Ричмънд, то останалите места в плейофа се допълват от останалите в класирането пилоти без победи. В случай, че заемащият първото място по точки в класирането(шампионът от редовния сезон) няма победа той има също право да участва в плейофите. Той получава и 15 бонус точки, бонуси има и за всички пилоти в топ 10.

     Плейофната серия е от десет състезания разделени в четири кръга – първите три са от по три старта, а последният, финален е този в Маями. След всеки кръг отпадат четирима, а останалите респективно 12-8-4 продължават към Маями. Тук е важно следното: всички бонус точки остават на сметката на пилота, докато при края на всеки кръг останалите точки се губят. Какво означава това. Още преди първото състезание от плейофа 16-те финалисти се нулират и те започват битката с по 2000 точки плюс бонусните точки на всеки един от тях. Идеята е техните точки да са над тези на останалите, некласирани за плейофите пилоти, като в същото време бонусите остават, за да възнаградят усилията на победителите през сезона. След първите три състезания отпадат четирима, останалите започват вторият кръг отново с нулирани точки, този път от 3000 плюс бонусите, след това пак така, този път вече с по 4000+бонуси.

      Четиримата, които достигнат до финала в Маями, започват състезанието там с 5000 точки, но без никакви бонуси – тук те се нулират и претендентите за титлата имат абсолютно равни шансове. Останалите 12 пилоти отпаднали в трите кръга на плейофите водят битка за разпределение на местата от 5-то до 16-то, като това става на базата на резултатите им от всичките 10 плейофни старта. Това е предложено преди време от Кевин Харвик и носи(неофициално) името „Правилото на Кевин Харвик“. Така дори отпадналите в първият кръг могат да се борят за по-предно класиране и съответно за повече пари и спонсори.

      Няколко думи и за останалите пилоти извън плейофите. Те продължават битката за класиране от 17-то до последното място, ако имат късмет успяват да откраднат някоя победа или призово класиране и се борят също както и останалите за привличане на повече и по-щедри спонсори, с помощта на които ще могат да се класират за плейофите през следващия сезон.

      Надявам се така да е вече малко по-ясно кой, как и кога печели точки в НАСКАР, а ако има въпроси пишете, ще се постарая да отговоря на всеки.

НАСКАР плейофи – четирима по-малко

        Със състезанието в Довър завърши първата фаза от плейофната серия на НАСКАР. От 16 пилотите борещи се за титлата останаха 12. Общо взето очаквано, късметлийските  победители Райън Нюмън и Остин Дилън от тима на Ричард Чилдрес отпаднаха. Кейси Кейн, който пък определено не показва добра форма в последно време също ги последва. Донякъде закономерно, след слабото си представяне през по-голяма част от сезона във втората фаза не продължи и шампионът от 2004 година Кърт Буш. Бъдещето на по-големият брат Буш все още е неясно, за момента той се води свободен агент и ако има спонсори ще намери място в някой отбор, все пак има добра репутация, въпреки отпадането си.

         Рисковете понякога са оправдани и това доказа Рики Стийнхаус, като успя да се промъкне само с две точки аванс и да остане в топ 12. Решението на екипа му да изчака максимално с влизането в бокса му донесе седем важни точки от първия етап на надпреварата и въпреки, че завърши зад конкурентите си Дилън и Нюмън, те бяха причината той да продължи напред в плейофите. Дори не се наложи Даника Патрик да му отстъпва позицията си(въпреки че едва ли щеше да се случи поради много причини).

        И ако продължим хронологично Джейми Макмъри, Мат Кенсет, Райън Блейни, Кевин Харвик и Дени Хемлин без особени проблеми и леко незабележимо свършиха своята работа и преминаха напред. Брад Кезловски спечели първия етап, но това бе благодарение на жълтите флагови и тогава подобно на Рики Стейнхаус, Брад се възползва от ситуацията. Кайл Ларсън беше бърз, но недостатъчно същото важи и Мартин Труекс. Да, то бе едно от малкото състезания през годината в което Мартин не беше основния фаворит, въпреки, че потегли от първа позиция. Джими Джонсън типично в негов стил(особено в последно време) бавно и методично се придвижваше напред и завърши трети, може би ако беше имало още едно-две прекъсвания Джими щеше да поведе, или дори спечели, но това така и не се случи.

          Не случи и да видим първата победа на Чейс Елиът. За сметка на това видяхме Кайл Буш в действие. Чейс има за какво да съжалява, но най-важното ще е да вземе поука от случилото се. След като водеше уверено с аванс от над 4 секунди, той (както и екипа му) се успокоиха и забавиха темпото. Дали Нюмън попречи или не няма никакво значение – ако Елиът имаше повече опит, щеше да намери начин да го изпревари и продължи да поддържа аванс. Точно това каза и след финала Кайл Буш „...изненадах се, че не ги изпревари…“ (изостаналите пилоти) и това беше точно така. Да загубиш състезанието точно в края и да осъзнаваш, че сам си се провалил е наистина тежко, но Чейс има сили да продължи. Има и кой да му помага и подкрепя, а дори съчувствието от страна на иначе доста безчувственият към другите пилоти Кайл Буш е показателно за уважението, което Елиът младши вече е спечелил.

         Накрая да обобщя. Изненада би било, ако на финала в Маями  не достигнат Мартин Труекс и Кайл Буш и шампионът не е един от тях двамата. Не че подценявам останалите, но с оглед на представянето им(на почти всичките 10) никой от тях не показва такъв хъс и стабилност през годината. В следващите три състезания ще си проличи кой има най-голям шанс да се присъедини към тях, но ако трябва да предположа(или по-скоро заложа) това ще са Кайл Ларсън и Джими Джонсън, в случай че Дени Хемлин не вдигне темпото, защото неговата Тойота би трябвало да е точно толкова бърза, колкото и тези на Труекс и Буш.