Плейофите – как, какво и защо

                Шампионатът за 2017 година в НАСКАР навлезе във финалната си фаза, плейофите. Както в повечето американски спортове, пък не само американски, титлата се решава в плейофи. Тук нещата се развиват така – в първите 26 състезания всички се борят за победи и точки и всеки спечелил победа през годината се класира за финалните десет старта. Ако няма 16 победители(както все още не се е случвало), то останалите получават право да участват на базата на спечелените точки. След първите три плейофни състезания отпадат четиримата с най-малко точки, след три кръга още четирима и в предпоследното състезание отпадат последните четирима. Четворката пилоти достигнали до последното състезание в Маями решават титлата в едно единствено състезание – който спечели той е шампионът. Или ако не е пръв, печели този който завърши на най-предна позиция. Като Джими Джонсън през миналата година, страхотно състезание. Това е. Справедливо или не това вече е друг въпрос.

                Лично за мен тази система има и плюсове и минуси, както всъщност и всичко на този свят. Ако трябва да се върнем към началото на плейофната система в НАСКАР, няма как да не се изтъкне първото ѝ нарицателно име – правилото „анти Мат Кенсет“. Тогава (през 2004 година) когато се въвежда, един от доводите е именно титлата на Кенсет от 2003 година. Мат печели само едно състезание през годината, но благодарение на постоянни добри класирания става шампион, докато Райън Нюмън с осем(!) победи остава шести. За нас европейците (тези извън щатите имам предвид), подобен развой е нормален, примери колкото щеш. Кеке Розберг през 82-ра във Формула 1 е първият за който се сещам. В САЩ обаче нещата седят по друг начин. НБА, НХЛ и НФЛ от години определят шампиона след плейофи. Най-общо казано играеш (караш) едната част от сезона за да стигнеш до плейофа и там вече имаш нов шанс. Донякъде е справедливо, все пак е добре всеки да има право на втори (че и повече) шанс. Не знам. Може и да е по-справедливо. От една страна за пилот(както тогава Кенест) постоянството носи успех, но от друга, ако има плейофи всеки от класиралите се има общо взето нова възможност. През тази година такава се предоставя на Рики Стейнхаус Джуниър, на Райън Блейни, Остин Дилън и Чейс Елиът. Чейс не успя да спечели победа досега, въпреки че откакто дебютира всички очакват именно това от него – да печели. Ето че сега Елиът има шанса да пробие, да стигне до финала, а защо пък и да не спечели? Същото важи и за останалите 15 пилоти – всеки един от тях би могъл да е шампион. Какво обаче да кажат останалите? Джоуи Лугано, Дейл Ърнхард Джуниър и другите ще трябва да карат само за честта си в оставащите 10 състезания. За Дейл това е последен сезон и той така и няма да може да се бори за титлата, а Джоуи пък победи през април в Ричмънд, но победата му бе отнета (обявена за обременена, като не може да важи като билет за плейофите). Късметлийските победи на Остин Дилън и Райън Нюмън ги класираха за финалите, но и двамата вероятно бързо ще отпаднат, докато Лугано ще продължи да застрашава лидерите. Това ми се струва малко несправедливо. Такава е обаче играта. Предполагам, че подобна несправедливост е част от тази игра, такива са правилата и всеки ще трябва да се съобразява с тях.